Скейтъри и колички: как едно място става на всички | SK8ABLE

“Градът е на всички.” – Валери Гюров

Скейтъри и колички: кой казва, че не могат да делят града?

По време на SK8ABLE в Център Кристо и Жан-Клод архитекти и скейтъри дискутираха как едно добре проектирано място може да e за всички – и защо това е важно за бъдещето на крайречната алея в Габрово.

“Добре, слагам на масата класическото твърдение: там, където има скейтъри, няма майки с колички.”

С тази провокация Маргарита Доровска, директор на Център Кристо и Жан-Клод, започна дискусията за скейт и градската среда, която се проведе в рамките на откриващия уикенд за проекта SK8ABLE (25–27 септември 2026).
Участници бяха трима архитекти: скейтърът-архитект Виктор Бергер, Станимир Семов – съавтор на проекта за крайречната алея, и Валери Гюров, който от години следи уличните култури. 

А отговорът на провокацията дойде веднага:

“Ами, не е така. Спотът на НДК се ползва от много хора с колички с бебета, хората карат ролери… Според мен, не е невъзможно едно място да се ползва от различни целеви групи. Най-малкото, във времето не се засичат – имат различни часови зони на активност”, каза Валери Гюров.

Идеята, родена от един бордюр

В началото на 70-те години в калифорнийския град Бъркли студенти с увреждания настояват бордюрите на кръстовищата да бъдат понижени, за да могат хората в инвалидни колички да пресичат сами. През 1971 г. градският съвет нарежда това да стане на 15 кръстовища. Оказва се, че понижените бордюри са удобни за по-голяма група хора: на родители с колички, на пътници с куфари на колелца, на куриери и на велосипедисти.

Анджела Гловър Блекуел нарича това „ефект на понижения бордюр” (curb-cut effect): когато проектираш за хората, които най-често остават извън сметката – печелят всички. Дискусията в Център Кристо и Жан-Клод показа, че същата логика важи в Габрово, за групи, които обикновено се твърди, че са несъвместими – скейтърите, гражданите с различни физически възможности и родителите с колички.

„Наистина да бъде на всички“

За Центъра темата за достъпността не е теоретична, тя е един от основните въпроси при обновяването на сградата.

“Докато работех в Музея на хумора и сатирата, там бяха приложени много мерки за достъпност, подкрепени от Агенцията за хората с увреждания. В една съществуваща сграда тези мерки винаги се оказват частични и в крайна сметка частично работещи”, каза Маргарита Доровска. “Когато започнахме да работим върху идеята за реновиране на Центъра, това беше една от големите теми. Достъпността на това пространство, така че то наистина да бъде на всички, да не е добавена постфактум, а мислена при самото проектиране. Голяма роля за това има проектът AccesS, в който Центърът Кристо и Жан-Клод е една от шестте пилотни локации.”

Тя показа и кратко видео с популярна история от САЩ: как приетият през 1990 закон за правата на хората с увреждания (ADA) стандартизира рампите и парапетите в градовете – и неволно създава някои от най-обичаните места за скейтърите. “Това е чудесен пример за това как различни групи хора имат сходни интереси”, коментира Доровска.

Как се дели едно място

Отговорът на архитектите е прост: споделеното пространство не се случва от само себе си – то се проектира.

Станимир Семов припомни конкурсния проект за Площада на републиката в Париж: “На един от слайдовете имаше една рисунка, една графика, която показва точно съжителството на скейтборд, колички и майки, кафенета, културни събития – и как това пространство живее по цял ден.” Когато площадът опустее, допълни той, скейтърите се появяват и го оживяват.

Виктор Бергер показа друг парижки пример – улица от 150 метра, превърната в малък арт скейт парк. “Скейт уредите не трябва да са само сиви – гранит и бетон. Може да са красиви, направени с вкус и да радват както скейтърите, така и всеки случаен минувач.”

Подобна е и логакта, на която стъпва проектът за крайречната алея в Габрово: малки гранитни площади, пейки с ниски ръбове, леки наклони, велоалея, пъмп трак и слизания до реката. Елементи, които могат да се ползват от разхождащи се, от деца с колелета и от скейтъри. “Опитали сме се да наситим пространството с достатъчно функции, за да може по всяко време на денонощието да има хора”, обясни Станимир Семов.

Това е стара градска мъдрост. Урбанистката Джейн Джейкъбс я нарича “очи към улицата” в книгата си “Смъртта и животът на големите американски градове” (1961): място, в което постоянно има хора, е по-безопасно за всички – семействата сутрин, скейтърите следобед и вечер, разхождащите се през целия ден – всеки пази мястото за следващия.

Уроците на LOVE Park

Един от силните примери идва от Филаделфия. Виктор Бергер разказа историята на LOVE Park – площад срещу кметството на града, който в началото на 90-те години е запустял и хората го заобикалят, макар да е в самия център.

“Започват да идват скейтъри – седят там, карат – млади, деца на 15–16 години. С времето хората виждат, че щом те могат да са там, и ние можем да минаваме. Лека-полека паркът се реинтегрира в градската среда. […] Скейтът може да има добро влияние върху градската среда”, сподели Виктор Бергер.

Историята, обаче, има и продължение, защото Филаделфия не приема скейтърите. Първата забрана за каране в парка е от 1984, а от 2002 г. администрацията на кмета Джон Стрийт включва и глоба в размер от 300 долара. Същата година 92-годишният Едмънд Бейкън, един от авторите на площада, минава през него на скейтборд в знак на протест. През 2004 марката DC Shoes предлага да плаща поддръжката на парка, ако карането бъде разрешено – градът отказва. А реконструкцията през 2016–2018 премахва елементите, заради които площадът е известен сред скейтърите по целия свят.

През 2024 шведският град Малмьо обяви, че е придобил оригиналния гранит от площада, за да възстанови част от него за скейтъри. Един град вижда в скейтърите проблем и губи емблематичното си място. Друг вижда в тях ценност – и буквално купува камъните.

Кой се страхува от скейтърите?

Обичайните оплаквания са, че скейтърите са шумни и чупят. Виктор Бергер има отговор, който всеки строител би разбрал:

“Обвиняват скейтърите, че чупим и рушим, но ако един парк е облицован с двусантиметров евтин китайски камък като скочиш върху него. […] По соц време се е строяло с 6-сантиметрови гранитни плочи – камион да мине, не може да ги счупи.”

Нещо повече – скейтърите се грижат за местата, на които карат. На площада пред НДК в София счупена плоча стои неоправена три седмици, разказа Бергер. Двама скейтъри минават и я бетонират – “за да може да се кара и – най-вече – да не е опасно”.

Предразсъдъците обаче остават. “Първата реплика към мен от мой приятел, когато казах, че синът ми е започнал да кара скейтборд, беше: ‚Много внимавай, там има супер много наркотици.‘ […]. Има такава стигма”, сподели един от участниците. 

Валери Гюров посочи и по-тревожна тенденция – така наречената “враждебна архитектура”: “Има тенденция – архитекти умишлено да слагат препятствия като кръгли топчета по парапетите или шипове, така че нещата да не могат да се ползват извън декоративния си вид. Това е много тъжно явление.”

Сцена, която се вижда

Защо всичко това е важно за Габрово? Защото гражданите са казали ясно какво искат. “Когато се направи анкетата за крайречната алея – какво искате при реновирането ѝ – едно от нещата, които излязоха, беше скейт парк”, напомни на публиката Маргарита Доровска.

Скейтът, както всяка култура, живее само ако се вижда. “Минава едно дете и вижда едни батковци как скачат и как им се върти скейтът под краката – това е привлекателно. Трябва да има сцена”, каза Виктор Бергер.

Връзката с Кристо е по-близка, отколкото изглежда. “Той хваща един варел и това вече не е варел, а инсталация. По същия начин, тук нямаме стъпала – имаме инсталация, на която да се случи нещо, което забавлява“, отбеляза Валери Гюров.

Скейт скулптурите на ХРОМЕ и Работилница Пункт в двора на Центъра и в изложбената зала са точно такава покана – да погледнеш на познатото по нов начин.

Градът е на всички

Ефектът на понижения бордюр показва, че универсалният дизайн не избира между групи. Скейтърът, който кара следобед, и родителят, който минава с количка сутрин, искат едно и също: здрава настилка, място без изкуствени препятствия и град, който не ги гони. Или, с думите на Валери Гюров:

“Градът е на всички – той не е на проектанта, който го е проектирал, или на човека, който е платил пейката.”

Изложбата SK8ABLE за историята на скейтбординга в България остава в Център „Кристо и Жан-Клод“ до 31 май 2027, а скейт скулптурите на ХРОМЕ и Работилница Пункт – в двора и сградата му на ул. „Брянска“ №72, Габрово (входът е откъм реката). Работно време: 13:00–19:00. Вход: свободен.

Снимки: Боряна Пандова и Волфганг Волц