Радоил Серафимов: рисуването никога не е било избор, по-скоро продължение на същността.
📷 Боряна Пандова
За Радоил Серафимов рисуването никога не е било избор, колкото продължение на самия него. От ранно детство творчеството е естествено движение – тихо, постоянно, недвусмислено. Не помни драматичен завой към изкуството, нито внезапно осъзнаване, а присъствие, което винаги е било там, развиващо се паралелно със съществуването му.
След като завършва живопис във Великотърновския университет, Серафимов се връща в родния си град Габрово. Първите две години прекарва в неяснота и безтегловност – отсъствие на посока, на доход, на собствено пространство за работа. За да се издържа, започва да създава картини с комерсиална цел, като дори в това поле запазва вярност към образа, избягвайки клишето, декоративността и ефектността. „В картините трябва да има стойност, вътрешна логика, честност към естетиката.”
С помощта на семейството си успява да си осигури таванско помещение, което се превръща в първото му ателие. За няколко месеца създава около двадесет нови платна и започва да кандидатства по конкурси и отворени покани, „по онова време все още реален канал на възможности за младите художници.” Много от опитите му остават незабелязани, особено в централизираната софийска сцена.
📷 Боряна Пандова
Но през 2014 идва промяна. Макар да не е избран за наградата БАЗА, портфолиото му привлича вниманието на Мария Василева – тогава главен уредник в Софийска градска галерия, която през 2010 създава нова награда за живопис към фондация „Едмонд Демирджиан“. Серафимов получава приза за 2014, а с него идват покани, видимост, нови хоризонти. Това не е „пробив“ в обичайния смисъл – по-скоро бавно, устойчиво отваряне на възможности.
Следващите девет години Серафимов работи като художник-изпълнител в Драматичен театър „Рачо Стоянов”, Габрово. Професия, която му осигурява стабилност, но и възможността да запази непрекъсната връзка със собственото си ателие. Всеки свободен момент – между спектакли и след работно време, е отдаден на платното.
С течение на времето живописта му се развива като форма, като цвят, като вътрешна температура, но остава закотвена в един определен начин на гледане: внимателен, наблюдателен, отворен към многозначността. Някои образи произлизат от директно наблюдение, други от спомени, мимолетни усещания, вътрешни зрителни импулси. Темите варират – фигури, пейзажи, архитектурни фрагменти, въображаеми пространства – но онова, което ги държи заедно, е стремежът да се докосне нещо отвъд видимото.
Рядко започва с ясно формулирано послание или концептуална рамка. Понякога картината се появява скоростно, завършена за ден, предизвикана от конкретна вътрешна искра. Друг път процесът е по-бавен: дни, изпълнени с гледане, съмнение, редакция. В последните години практиката му клони към този втори ритъм на колебание, на тишина, на повторно премисляне. Най-силно го привличат онези форми, които отказват еднозначност – изображения, носещи в себе си възможност за повече от едно разчитане. „Привличат ме местата в даден обект, където нещо друго се крие“, казва той. „Нещо многопластово, нещо не веднага разпознаваемо.“
📷 Боряна Пандова
Когато получава покана за ателие в Център Кристо и Жан-Клод, Серафимов реагира предпазливо. Привикнал е със старото си пространство, с неговата тишина и навици. Промяната изисква време. Месеци наред новото ателие съществува повече като потенциал, отколкото като реално място за работа. Но с времето това се променя. Пространството започва да го приема, а той него. Рисува там редовно, намира своя ритъм в новата архитектура. Днес описва студиото си в Центъра не като вдъхновение, а като условие – функционално, фокусирано, съсредоточено.
Сградата, бивше текстилно училище в процес на трансформация, носи свой тих заряд. Макар и да не използва директно обекти от пространството в своите картини, Серафимов усеща тяхното присъствие. За него те не са материали, които чакат да бъдат преработени, а свидетели на време, предмети, които носят история, без да настояват да бъдат разказани. Макар работата му да е дълбоко индивидуална, Серафимов усеща и стойността на общото обитаване. Артистите в Центъра работят в различни посоки, с различна енергия, различен мащаб. С течение на времето се появява естествена, лека форма на общност, не основана на колаборация, а на съжителство, на паралелни пътища под един покрив. Това не е колектив в класическия смисъл. Няма съвместни проекти, няма формална рамка. Но бавното натрупване на разговори, на присъствия, на близост, създава тиха енергия между ателиетата. Серафимов я намира за заземяваща, дори когато самият той остава навътре обърнат в работата си.
Попитан за връзката между своята практика и имената на Кристо и Жан-Клод, той отговаря с уважение, но и яснота. Възхищава се на мащаба на техния труд, на отказа от компромис, на отдадеността им към едно дело, дори когато то е временно. Онова, което му е близко, е именно мимолетността – възможността едно произведение да бъде едновременно грандиозно и нетрайно.
Неговата работа обаче се разгръща в друга тоналност. Тя е тиха, постоянна, материална. Не се стреми да възпроизвежда тяхната естетика, нито да следва наследство. Но резонира с убеждението, че правенето има смисъл само по себе си, независимо от реакцията, независимо от пазара. В момент, в който живописта често е принудена да се обяснява, да бъде политическа, социално ангажирана, хибридна, Серафимов продължава да вярва в ценността на образа. Не е откъснат от света, но вярва, че сложността може да живее в рамката. В погледа. В напрежението между боята и повърхността.
Не всеки ден в ателието завършва с картина. Някои са изпълнени със слушане, с бележки, с прелистване на книги, с търпение. Други започват без посока, с линия, с жест – които бавно, от само себе си, се разгръщат. Няма единна тема или фиксирана концепция. Подходът му е интуитивен, изследователски, отворен. Ако има нишка, тя е в отдаденото внимание, в усилието да се гледа, да се изчаква, да се позволи на смисъла да се появи, без да бъде изискван. Що се отнася до бъдещето му в Центъра, той е в покой. Ако условията за работа се променят, ако ритъмът се ускори, ако тишината бъде прекъсната, може да си тръгне. Но засега е тук. И в този момент това е достатъчно.
Гергана Лазарова-Рънкъл не е артист, който лесно се побира в стандартни категории.
Гергана Лазарова-Рънкъл в ателието си в Център Кристо и Жан-Клод, снимка от Боряна Пандова
Гергана Лазарова-Рънкъл не е артист, който лесно се побира в стандартни категории. Работейки в ателие в Център Кристо и Жан-Клод, тя ежедневно преразглежда своята позиция като автор, а границите между сценографията и текстилното изкуство като условни – в синтез от амбиция и земна скромност. Първоначално обучена като сценограф, Гергана изгражда своята практика около визуалното и емоционално въздействие на живото разказване. С бакалавърска степен по сценография и магистратура по дигитални изкуства, творчеството ѝ се простира от традиционния театър до видеодизайн, за постановки като „Арабска нощ” в Театрална работилница „Сфумато“ и „Под игото – 1894” в Драматичния театър в Габрово. Прекарвайки все повече време в ателието си, Гергана усеща привличане към нещо по-близко до дома – буквално и преносно: текстилното изкуство.
Запленена от техниката на тъфтинга, артистката описва работата с плат като „успокояваща“ – начин да се свърже отново с физическото измерение на занаята си и с историята, вплетена в стените на бившето текстилно училище. За нея този нов подход е като бунт срещу, но и продължение на сценографските ѝ корени. „Работата с текстил ми дава усещане за свързаност,“ казва тя. Резултатът е нещо интимно и осезаемо – съзнателно отклонение от монументалните визуализации на театралните ѝ проекти.
Гергана Лазарова-Рънкъл представя прототип на декори, снимка от личен архив
Влиянието на Кристо и Жан-Клод присъства в дух, макар и не във форма. Гергана се възхищава на тяхната смелост и начина, по който преобразяват публичното пространство с толкова дързост. „Това, което са постигнали, е изключително смело,“ споделя тя – мисъл, която държи близо до сърцето си, въпреки че нейното творчество остава по-интроспективно. И все пак, тежестта на съмнението присъства. „Все още се тревожа за начина, по който ще бъде възприета работата ми,“ признава тя, показвайки уязвимата страна, която всеки от нас носи в себе си, скришно или не.
„Да бъдеш в Център Кристо и Жан-Клод е пътешествие на открития, което предлага както свобода, така и моменти за размисъл. Общността тук оживява на импулси, а усещането за споделена посока между артистите все още се развива. Има място за израстване.“ споделя Гергана, с нотка на оптимизъм, вместо критика. „Потенциалът за сътрудничество е неоспорим.” Въпреки предизвикателствата, тя вярва, че Центърът предоставя подкрепяща среда, където артистите могат да се предизвикват и да творят.
Работата на Гергана Лазарова-Рънкъл е искра на откритие, пресяване на пластове от плат и спомени, създаване на свят, който се усеща искрен и суров. Смесвайки опита си в театъра с новопридобитата страст към текстила, Гергана сътворява едновременно усещане за красиво и неспокойно – изкуство, което се основава не само на умение, но и на готовност да покаже какво стои отвъд повърхността. Художничка, която намира своя път, стъпка по стъпка, уязвима в свят, където честността често отстъпва място на спектакъла.
За взаимосвързана артистична общност: Ивелина Иванова (БръмБър) с ателие в Център Кристо и Жан-Клод
Център Кристо и Жан-Клод се гради върху творческото наследство на артистичното дуо, като има за цел да създаде взаимосвързана артистична общност, която да обогатява и развива пространството – да го превърне в динамично, живо място за съвременно изкуство. В центъра към момента в безплатни ателиета се помещават 7 артисти, всеки от които е свързан през сърце или практика с ценностите и работната етика на Кристо и Жан-Клод, и споделя интерес към ресурсите на бившия Текстилен Техникум в Габрово.
Интервю с Ива в ателието ѝ, Център Кристо и Жан-Клод, снимка на Илина Пенева
Пътят на Ивелина Иванова в света на бродерията не е конвенционален, но е дълбоко вплетен в занаята на нейното семейство. Описвайки себе си като „занаятчийка“, тя съчетава традицията със съвременната естетика, като създава свой индивидуален подход към бродирането. Професионалната ѝ подготовка започва след като завършва Текстилния Техникум през 2001, но още от малка израства в семейство, отдадено на занаята, в следствие на което естествено се потапя в детайлите на този свят. Майка ѝ, професионално обучена, я въвежда в ръчната работа с шевна машина – инструмент, който възприема за „дясната си ръка” и до днес. „Сама съм се научила на много неща“, споделя Ива, но въпреки това творчество ѝ се развива професионално, винаги задълбочено в личното и изпълнено с история.
Трансформацията на семейния бизнес в самостоятелно начинание на Ива е път, осеян с предизвикателства. След внезапната загуба на баща си по време на студентските ѝ години, Ива и майка ѝ са изправени пред финансови и административни затруднения, които водят до закриването на фирмата. Но творческите импулси вече са вкоренени в нея и предполагат неизбежно израстване. След като отглежда двете си деца, Ива отново се обръща към бродерията, като през 2017 се регистрира като свободен дизайнер и започва да развива своето креативно начинание.
Ива показва поръчка, по която работи в ателието си, Център Кристо и Жан-Клод, снимка на Илина Пенева
Към момента работата ѝ е израз на баланса между запазването на традиционните техники и съвременните изисквания на модата. Нуждата от себеизразяване отстъпва на желанието да се даде нов живот на употребени материали, чрез които да се създават нови истории. „Всеки продукт, с който работя, независимо дали е плат, конец или деним, е възможност да придам нова стойност на нещо старо“, пояснява тя. Платформата й „БръмБър“ (вдъхновена от звука на шевната машина и шума в нейната собствена глава) е пространство, в което непотребни текстилни продукти се преобразуват в ръчно изработени аксесоари, персонализирани артикули, дрехи и чанти.
„Вярвам в кръговрата – да създаваме по-малко, но да правим по-смислени неща“, казва Ива, подчертавайки своя ангажимент към устойчивото творчество. Поела е лична отговорност да използва предимно вторични материали, дарени или рециклирани, които чрез комплексни бродерии намират своето ново значение. Процесът е отвъд техническото изпълнение – превърнат е в способ за запис на лични спомени, превръщайки старото в пренаписана история.
Като артист в Център Кристо и Жан-Клод, Ива намира вдъхновение в самата сграда на бившето училище по текстил. „Да се разхождам из тези коридори отново, където веднъж съм учила, не е просто носталгия, а напомняне за живота, който е изпълвал тези пространства“, споделя тя. Използва времето си в центъра, за да задълбочи практиката си, търсейки пресечната точка между традицията, паметта и устойчивостта.
Пътят на Ива е напомняне за силата на изкуството да преосмисля миналото и да създава нещо вечно. Чрез работата си тя почита занаята, като същевременно обогатява съвременната практика. В ателието си в центъра тя не само експериментира творчески, но също така е част от общност, която подкрепя развитието на нейното изкуство. Ива гледа с надежда към бъдещето, като продължава да се развива своята и да твори с отговорност към устойчивостта и запазването на занаята в съвременния свят, който за съжаление е изтъкан от консуматорство.
Чрез бродерията, Ива преосмисля потенциала на забравените текстили, създавайки от тях красиви и значими обекти – така вдъхва нов живот на материали, които иначе биха били изхвърлени. Историята ѝ напомня, че изкуството не е просто акт на създаване, а преобразуване на вече съществуващото в нещо ново и изпълнено със смисъл.
Невена Екимова е сред първите габровски артисти с ателие в Център Кристо и Жан-Клод.
📷 Boryana Pandova
Авторката представи две монументални инсталации в двора на Текстила, част от проект неСметни богатства, още преди той да се превърне в център за изкуство.
Определя се като творец, който обича да експериментира и да създава различни по мащаб обекти. Залавя се с проекти, покрай които винаги научава нещо ново, казва тя, а ние бихме казали, че всеки път си избира все по-трудни задачи на ръба на времето и ресурсите и всеки път изненадва околните, а вероятно и себе си. Говорим си с нея в старото ѝ ателие, няколко дни след откриването на три изложби с нейно участие в рамките на една седмица.
Споделя, че от дете е заобиколена от жени, които се занимават с изработка на дрехи и не си спомня кога тя самата се е научила да шие. Обича да работи с текстил и казва, че ѝ идва отръки. Признава, че е страстен колекционер на китеници. Използва ги, за да създава тактилно и визуално усещане. Често работи с отпадъци. Нейно дело е огромното същество с неясна форма между амеба и мече, създадено от капачки, термоленти и четки за автомивка, което се е покатерило върху стълбата в двора на Центъра Кристо и Жан-Клод. Когато то се появи там през 2021, сградата още си беше бивш Техникум по текстил (с амбиции за повече).Автор е и на изложбата Град Градина в Музея на хумора и сатирата – умален модел на град, който децата могат да променят (точно както истинските градове, на които възрастните изглежда са забравили, че могат да въздействат и затова основно мърморят). Проектира и изпълнява и митичната, но несъществувала преди 2020 година Огледална зала в Музея на хумора. Митична, защото хиляди посетители бяха убедени, че са влизали в нея и много се ядосваха, че вече я няма и както обикновено в България едно хубаво нещо да има – ще го затрият. А нея (залата) преди Невена просто никога не я е имало. И все пак е чудесно, че тази загадка на колективната памет беше занулена с един скок в заешката дупка (и доста кураж).
Невена завършва средното си образование в Априловската гимназия и по-късно следва скандинавистикав София. Получава стипендия, която ѝ позволява да учи “свободни изкуства” в Швеция и Норвегия (звучи като специалност, създадена точно за нея), среща невероятни учители и става художничка. След завръщането си в Габрово години наред мечтае за място с големи помещения, което да побира безобразно амбициозните ѝ проекти и огромните количества материали, които е склонна да събира. Когато разбира, че бившата сграда на Текстилаще се превърне в център за изкуство, се оказва най-дейният артист в организирането на ателиета там и преобразяването на старите и прашни класни стаи и работилници. Спомня си как още като дете е гледала във вестници и списания произведения на Кристо с очи, пълни с възхита, и самата тя е опаковала предмети от ежедневието си и е наблюдавала с любопитство трансформацията на обекта.
Вижда Центъра Кристо и Жан-Клод като място, достъпно както за артисти, така и за ентусиасти на изкуството. Ателието, в което сега се настанява, най-накрая ще отговаря на размаха, с който работи. Представя си Центъра като пространство, пълно с живот, където да се случват различни културни и творчески дейности, в които всеки да може да вземе участие. Такова място е нужно не само на днешните артисти, а и на следващите поколения, които ще могат да получат възможност да разгърнат въображението и творческите си умения. Така описан, Центърът звучи точно като мястото за нея.
